От Иван Танев Иванов :: Бяло зелено червено символи

БЯЛО, ЗЕЛЕНО И ЧЕРВЕНО от Иван Танев Иванов и проф.П.Добрев….. Посвещава се на всички „Македоноиди“!

Публикувано на април 1st, 2012

В македонски форуми и блогове се сравнява знамето на татарстан и на България. Факта, че и двете знамена са съставени от три цвята –БЯЛ, ЗЕЛЕН и ЧЕРВЕН, е причина да наричат българите татари и че дошли от татарстан, без вобще да са запознати с историята на българските преселения!!! МНОГО СЪМ БЛАГОДАРЕН на тези които са започнали да сравняват защото те ме накараха по същия начин да сравня няколко други знамена на страни пряко свързани с разселението на българите по света.

Както е известно вече на хората интересуващи се от древната история и от произхода на българите, произхода им се свързва пряко с древната страна Балхара наречена от гърците Бактрия с столица град Балх или Бактра, намираща се между планините Памир и Хиндокуш. Поради различни причини част от българите напускат тази страна и движейки се на северо-запад се заселват в района между Черно море, Каспийско море и Кавказките планини. Там те заварват различни сарматски племена дошли на по ранен етап от историята по същия път, и поради факта, че българите са един от сарматските народи се сливат с тях и по точно казано асимилират останалите сарматски племена. Българите и останалите сармати, както и скитите са народи със староирански произход и имайки общи и близки езици и култура, в последствие стават основата за изграждането на славянския етнос.

В района между Черно море, Каспийско море и Кавказките планини българите стават доминиращ етнос и със своите умения да градят каменни градове и със силната си армия с мощна конница, успяват да привлекат асимилират и много по малки племена с тюркски или друг произход. На това място се появява СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ.

След разпадането на Стара Велика България българите се разделят, като основната част от тях (Аспаруховите българи) остават в пределите на тази България, но столицата и се мести под дунава в град Плиска.

Втората основна група български племена се придвижват по река Итил(Волга) и там основават ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ.

Друга част (Алцековите българи) стигат до Италия и там остават.

Четвърта част от българите (Куберови българи) стават поданици на аварския хаганат ( в днешна унгария) а след това по-голяма част от тях слизат под дунава и се заселват в областта около Солун.

Пета част от българите остават в старите предели на Стара Велика България и стават поданици, и част от народа на Хазарското ханство.

Част от българските племена – Ванадови Българи се местят на териториите на днешна армения, като това преселение е станало преди разпадането на Велика България!!!

ИСТОРИЧЕСКО ИЗСЛЕДВАНЕ НА БУКВАЛНИЯ ПРЕВОД И СЕМАНТИКАТА НА ЕТНОНИМА БЪЛГАРИ

От Иван Танев Иванов

Статията е докладвана на Научната конференция „Българската държавност в Европа навечерието на своя 20-ти век“, София, аулата на Софийски университет, 18-20 март 2005 год.

Статията е публикувана в списание АВИТОХОЛ, бр.25, стр. … 2005 год.

Статията е представена в разширен вид в книгата „По пътя на българския етноним“, И.Т. Иванов, Изд. Алфамаркет, Стара Загора, 2005

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

Известни са множество хипотези за смисъла и произхода на етнонима „българи“, които обаче страдат от липса на историческа и фактологична подкрепа. Най-често, те конструирани на основата на политическите доктрини на чужди държави или са плод на случайни хрумвания, вдъхновени от морфологичната близост на българския етноним с думи от различни езици. Изключение от това правило е хипотезата на Петър Добрев [4], който използва словесния фонд на езиците от региона на Памир и заключава, че етнонимът “българи” може да означава “високи, велики, могъщи”. Според мене, това обаче е само част, при това не най-важната от смисъла на българския етноним.

Фиг. 1. Миграция на индоевропейските племена образували ядрото на древния първобългарски етнос.

Фиг. 1.

Древните българи са индоевропейски, ирански народ от Средна Азия от района на древната планина Белур (Болор, Белуртаг, Belurtag), която днес се нарича Памир (Фиг. 1. В този район се намира и планината Кашгар (Бяла планина, Белур), сложна съставна дума от „куча, каш“ – бял, блестящ и „гара“ – планина. Нейно продължение е Хиндокуш – Индийски Белур. Това е причината, поради която българите от Волжска България са наричани БЕЛАРИ, държавата им БЕЛАР, а главният град на тяхната държава е носел името БИЛЯР. В някои легенди се казва, че българите (и аланите) имат прародител, наречен БЕЛАР.

В района на прародината на древните българи, от древността до наши дни съществува град с име, подобно на българския етноним, град Балх. Той е бил най-големият и важен град в района, а също и в Азия. Наричан е „майката на градовете“. По отношение на иранския свят той е играл същата роля, както Рим за латинските народи.

Цялото иранско население от обширния район, включващ прародината на най-ранните българи – аорси, аси, асиани, усуни, арси и арши (тохари), алани и др. имат етноними, означаващи „бели, блестящи, благородни, извисени“. Най-вероятно, древните българи, като съществена част от тези народи също имат етноним с подобно значение. На второ място, първобългарите като древен индоевропейски народ най-вероятно ще имат етноним, основаващ се на някоя древна, праиндоевропейска дума.

На трето място, морфемата БЪЛГАР е по общо мнение двусъставна. Съветският изследовател Флоринский допуска, че „българ“ се разглобява на бал + кар, което на ирански се превежда като “ висока планина“, от тук българин = „високопланинец“ [Ат.Стаматов. Tempora incognita на ранната българска история. С. 1997 г., 1 гл, 2 ч.]. Българин = планинец е доста приемливо, особено ако е обратна етимология, но „високопланинец“ е трудно приемливо, защото това означава, че според Флоринский древните българи са живеели на „висока планина“. По подразбиране, негласно, в тази хипотеза се предполага, че сред древните народи е съществувал единен критерий за това, коя планина е ниска, коя нормална и коя – висока. Не се обяснява и произхода на удареното „ъ“ в етнонима.

Фиг. 1. Миграция на индоевропейските племена образували ядрото на древния първобългарски етнос.

Разглобяването на българския етноним на БЪЛ + ГАР е очевидно погрешно пред вид на това, че крайната частица „-АР“ присъства в етнонима на множество разнородни народи: маджар, сувар, авар, мишар, татар, хазар и др. Най-вероятно, тази устойчива и много прилепчива частица е граматичен формант – суфикс, образуван от древната индоевропейска и иранска дума „АР“, мн. число „АРАН“, която означава „мъж, човек, съпруг, деятел“. Тя е масово разпространена сред днешните индоевропейски езици и особено в българския. Още в дълбока древност, тя е заимствана от много угрофински и алтайски народи и става международна лексема, което обяснява присъствието и в етнонимите на много народи от този кръг. Например, при старите тюрки „er“ – мъж, „eran“ – неправилно множествено число на „мъже“. Неправилно е, понеже не е тюркското „erler“, а е иранското „eran“. В някои езици от този кръг, тази дума е и частица за множественост.

На основата на този анализ, трябва да се очаква, че не БЪЛ, а БЪЛГ е морфемата на българския етноним. Тя практически съвпада с названието на близкия град Балх. Какво могат да означават названията БЪЛГ, БАЛХ и БЕЛАР? Съществуват две пра-индоевропейски думи, които са фонетично близки до морфемата БЪЛГ и могат да обяснят задоволително неговата очаквана семантика. Това са думите bherэg (беръг) и bhergho (берго) [8] Със знака ‘э’ е обозначен протоиндоевропейския звук „шва“ (shwa), който съответства на отличителната за български език фонема ‘ъ’и обяснява неговото присъствие в българския етноним.

1) Чешкият лингвист Й. Покорни (Pokorny), цитиран от изтъкнатия български траколог Владимир Георгиев [8] стигна до извода, че праиндоевропейския корен bherэg, bhelg^h, bhelЌg^, bheleg^, bhl•k^ означава „бял, блестящ, светещ“. На тази основа, съвременните европейски лингвисти използват основното значение на b(h)erэg – „бял, светъл, светя“ за извеждане на названията за белия цвят в днешните европейски езици. Например:

1. Белуга, от руски “белый” – бял.

2. Phalarope, от гръцки phalaros – който има бяло петно.

3. Bleach, от староанглийски blacan, to bleach, от старогермански *blaikjan – „да побелея“.

4. Bleak, от старонорвежски bleikr, блестящ, бял, от старогермански *blaikaz – „блестящ, бял“.

5. Blaze, от староанглийски blжse – „факла, ярък огън“, от старогерманското *blas – блестящ, бял.

6. Blesbok, от среднохолански bles – „бяло петно“, от старогерманското *blas – блестящ, бял.

7. Blemish, от старофренски ble(s)mir – „да избледнея“, от старогерманското *blas – блестящ, бял.

8. Blanch, blank, blanket; blancmange, от старофренското blanc – „бял“. На старогермански *blenk-, *blank – „да светя“.

7. Blush, от староанглийското blyscan – “ светя червено“, от старогерманското *blisk – „да светя, да горя“.

8. Black – днес означава „черен“, но на средновековен английски blak- бял, произлиза от староанглийски blaec- бял. Смисълът на тази дума е свързан със старата индоевропейска дума bhel, която означава “да светя, горя, блестя, грея в бяло и във всички ярки цветове”. Важни производни от нея са английските думи: bleach, bleak, blazel, blemish, blind, blend, blond, blank, blanket, blush, flagrant, flame.

9. flame, flamingo, flammable, (flambй), (flambeau), (flamboyant), inflame – от латинското flamma (< *flag-ma) – пламък.

10. fulminate – от латинското fulmen (< *fulg-men) – светкавица, гръмотевица.

11. fulgent, fulgurate; effulgent, foudroyant, refulgent – от латинското Latin fulgre – да светя, блестя и fulgur – светкавица;

12. flagrant; conflagrant, (conflagration), deflagrate -от латинското flagrіre – да светя;

13. phlogiston, phlox; phlogopite – от гръцкото phlox – пламък.

14. В славянските езици има много близки думи за „бял“. Полски biay, словашки biele, руски белый, белоруски белы, български бял. Тези думи имат общ старославонски корен BEL’ “бял”, който може да бъде реконструиран от древния индо-европейска дума BHEL “бял, светя”.

15. Думите от романските езици, италиански bianco, португалски branco, френски blanc и испански blanco са в действителност заемки от старогермански. Общият германски корен BLANKA “блестящ, светещ” все още съществува в днешния английски под формата на думите blink, blaze или blank. Ако се проследи назад във времето ще се установи, че тези думи произлизат от посочения по-горе древен корен BHEL.

Протоиндоевропейската дума b(h)erэg означава „бял“, а също „блестя, искря“ [8]. От тук, най-правдоподобния и очакван смисъл на българския етноним е „бели, блестящи, искрящи”, а на град Балх – „Бял, блестящ, извисен град“. Третото близко название, планината Белур не се нуждае от превод, защото на български език „белур“ буквално означава „бял, сивобял“.От планината Белур се е добивал прозрачният, при наблюдение под определена светлина, млечно-бял минерал БЕРИЛ, името на който вероятно е също свързано с названието на планината БЕЛУР и морфемата БЪЛГ – бял.

Възможността източно-иранските думи БЪЛГ, БАЛХ и БЕЛУР да означават ‘бял, блестящ’ се подкрепя косвено от факта, че в древните и съвременни угро-фински езици думата ‘бял, блестящ’ звучи като ‘valge’. В древността угро-фините са били съседи на източните иранци и са взели от тях много думи. Древните индо-арии са мигрирали от северната си родина на юг към Согдиана и Бактрия (Бахлика), където са заварили местно население от угро-фински произход. Придошлите индо-арии вероятно са заимствали много думи от местните угро-фински народи, но е възможен и обратния обмен. Една такава дума може да бъде думата VALGE – БАЛХ, която да бъде или местна угро-финска, или индо-арийска дума със значение БЯЛ, БЛЕСТЯЩ.

Семантиката на древната индоевропейска дума БАЛГ, БАЛХ може да се търси и в подобни думи от други древни индо-европейски езици. Извесната латинска дума ALBA – бял (от тук АЛБЕРТ – бял човек) е много близка до морфемата БАЛХ-бял и може да се разглежда като получена чрез транспозиция на съгласните B и L. Друга една древна латинска дума PULCHER (пулхер) – “красив, хубав” е още по-близка до БАЛХ. Ако се махне суфиксът –ER (окончание за обозначение на рода), ще се получи морфемата PULСH (пулх), която е тъждествена на БАЛХ. От тази дума произлиза по-късната дума belle – “красив, хубав”, немското Берта – блестяща, Алберт – бял. Тези примери подкрепят твърдението, че основата на българския етноним, БАЛГ, БАЛХ може да означава “бял, блестящ” и указват, че тази дума може да е имала и допълнително значение “хубав, красив” сред древните индоарии.

2) Съгласно Покорни, протоиндоевропейската дума b(h)erg(h)o (берго) означава „висок, голям, разраствам се, раздувам се“. От думата b(h)erg(h)o е произлязла думата ‘berg’ в езика на траките, означаваща “високо място, бряг, планина”. При славяните тя е станала ‘бряг’, а при германските народи ‘berg’ – планина. Може да се предположи, че сред населението от района на планината Белур и град Балх думата bhergho е преминала в ‘балкан’- планина = балк + ан, където „-ан“ е източноирански суфикс. Ако смисълът на думата b(h)erg(h)o също е бил вложен в семантиката на морфемата БЪЛГ, това би могло да привнесе в етнонима българи и допълнителен смисъл изразен с думи като “висок, голям, велик, силен, могъщ”, както счита П. Добрев.

Интересното е, че в съзнанието на древните източноиранци е съществувала дума (понятие), която е обединявала значението на горните две думи. Това е авестийската дума berez (berezat -прилагателно) означаваща „бял, висок“, т.е, тя обединява значението на двете посочени по-горе праиндоевропейски думи b(h)erэg и b(h)erg(h)o. Според Вяч. Вс. Иванов и В. Н. Топоров, авестийската дума berez произлиза пряко от праформата bherag – бял, висок. От тази дума произлиза названието „бреза“ – високо бяло дърво. Вероятно думата berez е съществала в много древни индоевропейски езици, защо названието на дървото „бреза“ в тях и в днешните им производни езици има една и съща сходна форма. От думата berez може да произлезе названието на българското племе Берсили (със суфикса -ил) и раннобългарското собствено име Борис, чийто други вероятни форми са Персиян, Персика и волжскобългарското име Парис.

В съзнанието на древните индоиранци, а също и някои древни европейски народи, думите berэg и berez са имали свещено значение и са включени в названията на техните жреци и свещеници: индийското брахма brahma (множествено число брахман brahman, вrahmi) и латинската дума за свещеник, flmen, която означава също и „пламтя, светя“ [Топоров, В. Н., 1974, стр. 20-75; Топоров, В. Н., 1974, стр. 29]. От тази дума произлиза и името на индийския бог Бхригу, баща на индийските свещеници – брахмани и син на Брахма, един от трита главни индийски богове. На санскрит и хинди, Бхригу означава „блестящ, светещ“ и е почти тъждествен морфологично и семантично с морфемата БЪЛГ. По силата на известната за източноиранските езици фонетична трансформация „Р — Л“, бог Бхригу в езика на прабългарите ще се нарича Бълго. Според Топоров, в семантиката на корена “брг” е вложено ритуално значение, свързано с религиозната практика на жреците брахмани – да раздават знания, светлина и мъдрост.

Праиндоевропейските думи b(h)erэg – „бял, блестящ“, b(h)erg(h)o – „висок“ и източноиранското berez – „бял, висок“ стоят в основата на българския етноним, който най-вероятно има буквалното значение „бели, блестящи, високи“. От тук произлиза и косвеното му значение „благородни, извисени, знатни, цивилизовани“.

Този избор на етноним за древните българи и всички сродни с тях източноирански народи не е случаен. В културно-исторически план, определението „бял, блестящ, светещ“ е имало изключително важно значение за древните народи. Най-важните космогонични и религиозни представи на древните индоевропейци, иранци, китайци, алтайци и др. са изразявани в категориите „черно-бяло“ или „ин-ян“. Категорията „бял, блестящ“ е изразявала множество положителни качества и състояния: „цивилизован, свободен, добър, знаещ, благоприятен, благ, полезен, светъл, топъл и т.н.“. Нещо повече, нравствено-космогоничната категория „бял, блестящ“ може да има нострадически корен, започвощ своето начало от далечната нострадическа епоха, около 10 000 години пр. н.е., когато предците на съвременните индоевропейци, угрофини, кавказци, семити, алтайци и даже китайци са живеели заедно на едно място и са говорели общ, вероятно доста примитивен език. За това говори фактът, че понятието „бял, светя, горя“ има обща основа в много от тези езици [2] -Табл. 1.

Таблица 1.

Дума

Език

Значение

Briku

Акадски

Ярък

blk

Талишки

Яркост

brigu, brgu

Санскрит

Ярък, блестящ

balgayr

Келтски

Ярък, светещ

Bright

Английски

Ярък

brk

Памирски

Яркост, величие, слава

barh

Кавказки

Слънце

pal

Шумерски

Ден, светлина

palku

Шумерски

Ярък, мъдър

blg

Мунджански

Висок

Baltas

Литовски

Бял , от тук Балтийско море = Бяло море

Balts

Латвийски

Бял

Белый

Руски

Бял

Български

Бял

Belur, berula

Еврейски, пахлави, сирийски

Прозрачен планински минерал, планински кварц

Valge

Естонски, Финлански

Бял, блестящ

Bahr

Арабски

Бял

Barak

Иврит Мълния

Abyad

Арабски

бял

Bach

Виетнамски

Бял

Bai (Бай)

Китайски – Mandarin

Бял

Silvere

Латински

сребърен, бял (сравни „сребърни българи“ = волжски българи )

Silvestre

Испански

бял

bal, baj Албански ярък, светъл, сияен

belte Фригийски ярък, светъл, сияен

balios, baista Тракийски ярък, светъл, сияен

szvisz

Хонски, език на хоните, родствено на прабългарите източноиранско племе от ефталитски произход, заселило се в Източен Кавказ през VII-ти век.

Бял (сравни латинското Silvere -сребърен, бял и българското „сив“ – полубял). От тук може да се предположи значението на названието на важния източноиранския бог Сиявуш. Неговото име може да означава „Бял, Бялобог“ и да съответства на източнославянския бог Белобог. Всъщност, Белобог (Сиявуш) е най-вероятно един от многото заимствани от ранните славяни източноирански богове, като Хорст, Симаргл, Даждбог и др.

Както се вижда, коренът на това древно понятие с нострадически характер – БЯЛ, БЛЕСТЯЩ, съвпада с морфемата на българския етноним. Заедно с представените по-горе обосновки и доказателства, този факт подкрепя хипотезата, че морфемата БЪЛГ има буквално същото значение. Могат да бъдат представени и още допълнителни доказателства за това.

Римски източници сочат, че през 1 в. от н.е. на север от Черно море, от Азовско море до северен Кавказ са живеели сармати от племената роксолани, чието название означава “блестящи”. Тяхна столица е бил град Упса (Белият град). Преди да дойдат тук, тези сармати са били основно население на Бактрия – Бахлика – Балхара и са родствени с прабългарите. Подобно название е носел и главният град на средно-азиатските скити – саките. В гръцка транскрипция иранското име на този град е – Роксанаки, „блестящ, светещ“. Тохарите и кушаните са съставлявали значителна част от населението мигрирало от района на Балх и средна Азия в областта северно от Кавказ и влезли в ядрото на прабългарския етнос. В санскритската литература етнонимите бахлики и тохари често се явяват еквивалентни. Етнонима тохари е заета от тибетски език и означава БЯЛА ГЛАВА. Самите тохари са наричали себе си ‘арши’. В 1941 год. белгийския учен Ван Виндекенс установява, че самоназванието ‘арши’ означава БЯЛ. Предходното наименование на град Куча, от където идват кушаните е било Бо (По), което означава БЯЛ. Даже и днешното население на все още съществуващия град Куча нарича себе си БЕЛИТЕ ХОРА [2, стр. 383]. Топонима Куча и оттук етнонима кушани идва от името на династията Куча, която е управлявала град Бо през 1 в.сл.н.е. Установено е, че думата Куча означава “бял, блестящ”, от тохарската дума „кутси“ – бял.

Съгласно стари руски документи, използвани от руснака Андрей Лизлов за написване на “Скитска история”, в райна на Тарим се е намирала страната Скития. Тя се разделяла на четири части: Белгиана, Аргон, Арсатер и Аниа. Цветелин Степанов [цит. по 2] свързва страната Белгиана с разположените в Бактрия български владения. Според него наименованията на страните Аргон и Арсатер произлизат от тохарската дума ‘арши’ – бели. През този период имената на много градове-държави и династични фамилии в Таримската котловина и района на град Балх (Балуга, Бугур, Куча, Арги/Агни, Аржуна) носят смисъла на “сребрист, бял, благороден” [2, стр.384]. Също, хефталитите от Бактрия са били наричани от китайците “БЕЛИТЕ ХУНИ”. Древното самоназвание на всички племена и етноси от източен Иран и северна Индия е било ‘aria’ (множествено число arian), което се превежда като ‘БЛАГОРОДНИ, но също би могло да се свърже и с думата ‘аржан’ – ‘блестящ, сребрист, бял’. Старото наименование на Индия – Бхарата, също значи “Благородна”.

През VII – X век, на мястото на източната част от територията на Стара Велика България възниква новата държава Хазария, в която по-голямата част от населението са съставлявали българите на Бат Баян и родствените с тях алани [11]. Околните народи са употребявали названията “аси” и “яси” за обозначаване както на тези българи, така и на техните съседи алани [7], което отражава етническата близост на българите и аланите. Названието “аси” очевидно произлиза от тохарския етноним “арси”, по-късно трансформиран в “аорси” – бели хора. В съвременния осетински “аорс” значи “бял”. Самите хазари, които също са били народ етнически и езиково близък до прабългарите имат етноним, който някои съвременни историци извеждат от скитската дума “кос”-бял с иранска добавка “ар”-човек. В древните руски летописи етнонимът “хазари” е записван като “косари”, което може буквално да се преведе като “бели хора”. Даже древното и съвременно название “казаци” (самоназвание “казаки”) на славянизираното иранско население на Хазария и Старата Велика България се обяснява като “кос-саки” – бели саки. Едно възможно обяснение защо източноиранските народи така упорито са се придържали към употребата на определението “бял” в своя етноним е дадено по-долу.

Като обощение, прабългарите са включвали ако не изцяло, вероятно в голямата си част племена от групата на сарматите, асите и тохарите, които всички са били наричани ‘БЕЛИ, БЛЕСТЯЩИ, СРЕБЪРНИ, БЛАГОРОДНИ’. В допълнение, всички тези племена произхождат от района на Източен Иран, изобилстващ с наименования на градове и държави със същото значение. От тук може да се заключи, че е твърде вероятно и буквалният превод на българския етноним да е значел “бели хора”, с контекст “блестящи, благородни”.

В много исторически документи, древните българи са известни с названията Белар, Белур и други подобни. Един от големите градове на Волжска България се е наричал Биляр. По-общо, държавата на волжските българи е била наричана Белар, а самите българи от Волжска България са известни и като Белари, Булари или Баилари, както се вижда от следните свидетелства. Пътешественика Абу-Хамид Ал-Гарнати, който посещава Волжска България в 1135-1136 г. пише, че в страната Белар (Волжска България) не живеят тюрки, но около град Саксин (Итил, делтата на Волга) номадстват тюрки. Съгласно съобщението на Ибн-Фадлан (X-ти в.) научаваме, че българите от рода буляр-белар са вземали тюркски жени като наложници. Например, дъщерята на царя на огузите, които номадствали по границата на Волжска България станала наложница на владетеля на рода Биляр — Алмуш.

Тези названия на древните българи могат да се обяснят с факта, че прародината на древните българи е била планината, известна в древността като Белур или Болор, днешната Белуртаг или Памир! Обаче, в съвременния български език съществуват множество думи, образувани на основата БЕЛУР и всички те означават “бял, светъл”. Явно още в древността, този смисъл е носил и българския етноним.

Пряко доказателство за това предположение служи названието “сребърни” за куберовите българи създали Волжско-Камска България. В много индоевропейски езици думите ‘бял, блестящ’ и ‘сребърен’ са производни от една и съща дума hark. В такъв смисъл волжките българи могат да бъдат наречени освен ‘сребърни’, също и ‘бели, блестящи’. Летописецът Рашид-ад-Дин, описал монголските нашествия съобщава, че мокшите, буртасите и аржаните (българите) били покорени едновременно от монголите. В народа аржани, Татяна Ярулина вижда волжките (сребърни) българи [12]. Забележително е това, че в този текст етнонима ‘българи’ директно е заместен с думата “аржан”-сребърен, бял, блестящ, благороден. Самите куберови българи са наричали своята държава Идел. Тази древна индоевропейска дума означава “благороден, аристократичен” и се употребява в съвременния немски език, примерно edelwiess (благородно бяло) – високопланинско цвете.

Друго пряко доказателство е факта, че част от прабългарите (вътрешните българи или българите на бат Баян), включени в Хазарската държава са били наричани от околните народи и в хроники на арабски, персийски и руски автори като “аси или яси”. Това наименование може да се изведе като производно от “аорси” – бели.

В първите години на Българското канство по цялото ново етническо землище на българите се появяват много селища и местности, над 40 на брой [2, стр. 277-278], в чието име стои етнонима българи/блъгари. През първите години на този период обаче се появяват и много селища, наречени със странното име Бялград или Белград и разположени все по границата на новото българско землище (Рис. 2). Това са Белград –столицата на днешна Сърбия, Берат в Албания, Белгород на Днестър (южна Украйна), Бълград в Западна Румъния и др. Историята на тези градове показва, че това чисто славянско наименование възниква само когато в тези градове има или се появяват българи или гранични гарнизони от българи.

Фиг. 2. Граници на Българската държава в края на IX век. Показани са градове и крепости които имат име, явяващо се предположителен славянски превод от етнонима на древните българи. Всички те са игралели роля на гранични укрепени селища с гарнизони от прабългари.

През 501 г прабългарите населяват и овладяват северното крайбрежие на Черно и Азовско морета, където се намира античния гръко-византийски град Тир (днешния Белгород Днестровский). 44 години след това антите превземат града и веднага го наричат Белгород. В някои исторически карти, градът се нарича Kouza (Куча), което означава „бял“ на езика на ефталитите от Западната част на Таримската котловина, където е имало и все още има град Куча (Бял град). Вероятно, антското Белград е превод на прабългарското Kouza (Куча). През 677-679 г. града е резиденция на българския кан Аспарух. Това показва че в града са живяли много българи, което може би дава повод на славяните да го кръстят БЯЛ ГРАД.

След като няколко пъти град Сингидунум е разрушаван от хуни, готи, гепиди и авари, около 630 год сл.н.е. славяните го превземат и населяват. Доста по-късно, през 827 год българите установяват власт над града и го правят важна гранична крепост на своето канство. Само 50 години след това, през 878 год се явява първото чисто славянско наименование на града – Белград. Това означава, че в продължение на двеста години славяните не го назовават така, но само кратко време след появата на българите в него те го кръщават БЯЛ ГРАД. Унгарците в миналото и днес наричат този град Nndorfehrvr (Нандор фехер-вар), което буквално значи ‘Български бял град’ от унгарскато наименование ‘нандор’ на оногундурите-българи. Във всички средновековни хроники на латински език, град Белград се нарича Alba bulgarica, т.,е. “Българска Бяла”.

Друг пример за свързване на етнонима ‘българи’ с ‘бял’ е древният илирийски, и днешен важен религиозен център в Албания, град Берат. След неговото превземане от Борис I (около 860 г.) този град е населен със славяни и българи и се е наричал с няколко имена: Пулхериуполис, Булгароград [Серж Мете. История на албанците. Изд. Рива, 2007, с. 174], Бялград, Белиград, Велиград, Велика, Велеград. Първото име Пулхериуполис (Красив град) от гръцкото полис (град) и латинското pulcher (красив) е близко по значение до славянското Бялград. От своя страна, славянското Бялград е близко по смисъл, а Пулхериуполис по звучене до “Български град”, ако ‘Български’ се преведе като БЯЛ. От всички изброени наименования на града може да се заключи, че “Български” може да означава ‘бял, красив, велик, голям’. На съвременен албански градът се нарича Берат, производно от албанската дума bardh- бял. Албанската дума bardh е много близка с праиндоевропейската дума bherэg – ‘бял, блестящ’, но без трансформацията р – л.

Далеч на север, на границата между Унгария и Румъния се намира град Дюла фехервар. По време на българските канове той се е наричал Българ-град, в последствие Бълград [4]. Така той е известен и днес, но на унгарски името му звучи като Дюла Фехер-вар, което се превежда като ‘белия град на династията Дуло’[4]. Забележете, че и в този случай първата дума ‘бълг’ директно се превежда като БЯЛ.

Към този списък трябва да се добави и граничния град Сяр (Сер, Серес), в днешна Северна Гърция. От установяването на Куберовите българи до Междусъюзническата война през 1913 г. този град е населен предимно с българи и носи българско име. В 1913 г. гръцките войски опожаряват града и прогонват населението му. От античността до идването на Куберовите българи, този град носи названието Сике. През VII-ми век Куберовите прабългари го преименуват на Серес, Сяр или Сер [Петър Петров. Образуване на българската държава. Наука и изкуство. София. 1981, с. 326-327]. В периода VIII – XI-ти век, в града и околността живее многобройно население от прабългари, които оставят много рисунки и надписи по скалите на околната планина Пангей. В 1971 год. гръцкият историк Н. К. Муцопулос открива и публикува тези графити. Те са почти идентични с графичните изображения от Плиска, Преслав и други раннобългарски селища. Обща е техниката на изработване, застъпваните сюжети са почти еднакви с тези от Североизточна България – изображения на елени и други диви животни, ловни сцени, рунни знаци, рисунки на кръстове и други слънчеви символи и др. [Д. Овчаров. Нови данни за ранното присъствие на българите в околностите на Солун (VIII - X-ти век), Родопски сборник, т. 5, София, 1981; Д. Овчаров, Куберовите прабългари, в. Плиска-Мадара-Преслав, бр. 6 от 14 май 1980 г., с. 12]. Поразителна е приликата на една човешка фигура с добре познатата фигура върху керемида от Мадара, известна с погрешното си название „фигура на шаман“ (всъщност, прабългарите не са имали сибирски свещенослужители – шамани, а колобри). Названието Сяр, Серес на български

И така нека започнем да сравняваме знамената:

1.БЪЛГАРИЯ - БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

2.ТАРАРСТАН(ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ) - БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

(ИДЕЛ-УРАЛ)

- 2.1.КАЗАН – БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

(Столица на волжките българи след разрушаването от татарите на Биляр и Болгар)

3.ИТАЛИЯ – БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

(българите на Алцек отиват в Италия)

4.УНГАРИЯ – БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

(Създателя на Унгария[Оногурия] – кан АРПАД е син на кан АЛМУШ от рода Дуло, кан на ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ. След приемането на исляма в ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ кан АРПАД начело на маджарите и част от българските племена отива в панония. В панония и трансилвания са останали и част от българите на Кубер. Името на унгарската етническа група СЕКЕИ живеещи в унгария, сърбия и румъния се сързва с прабългарската група ЕСЕГЕЛ)

5.ЧЕЧНЯ – БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

(Чечня се намира при едни от най-ранните български градове между Каспийско и Черно море – Балкар-балк и Балх на територията на Стара Велика България)

6.БЕЛАРУС - БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

(Името на Беларус е свързано с думата БЯЛ! Много от българските градове в Стара Велика БЪЛГАРИЯ и Дунавска БЪЛГАРИЯ са наричани БЪЛГРАД, тоест град на българите. При славяните името Бълград преминава в Белград и Белгород, като връзката на БЪЛГ с цвета БЯЛ я има и при градовете БЕРАТ(Албания) и АЛБА ЮЛИЯ(Румъния), които дълго са били български градове през средновековието. От друга страна град Киев(Аскел, Бащу) който е първата руска столица, е създаден по времето на Стара Велика България и месното му население е било хуно-българско. От там кан Сам-бат брат на Кубрат е съуправлявал областите Дулоба и Само.

7.БУХАРА - БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

(Бухара е област в Узбекистан населена с таджики намираща се на териториите на Балхара/Бактрия)

8.ТАДЖИКИСТАН - БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

(Таджикистан се намира на териториите на Балхара/Бактрия. Таджиките имат ирански произход и език)

9.ИРАН - БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

(Иран е наследник на персийските държави)

10.КЮРДИСТАН - БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

(Ирано езичен народ с ирански произход)

11.ПЕРСИЯ – БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

(Един от Арийските народи населяващи областта Ариана)

12.УЕЛС – БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

(Дракона идва от знамената на САРМАТИТЕ воюващи в редиците на римската армия в Англия. Предполага се че Ланселот и войниците му от легендата за Крал Артур са Сармати)

Заключенията за това уникално съвпадение на цветовете в знамената всеки може сам да си направи!!!

Знамената на УЕЛС и КАЗАН са УНИКАЛНО ЕДНАКВИ!!!! БЯЛО И ЗЕЛЕНО с дракон с ЧЕРВЕНИ крила!!! И това е защото са знамена на САРМАТИ-БЪЛГАРИ!!! А това е златен дракон със Скито-Сарматски произход!!!

А накрая да направим и малко сравнение на гербовете на БЪЛГАРИЯ, ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ(Татарстан), ТАДЖИКИСТАН и ИРАН:

1. БЪЛГАРИЯ – три ЛЪВА

2. ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ – един ЛЪВ

3. ТАДЖИКИСТАН – един ЛЪВ

4. ИРАН/ПЕРСИЯ – един ЛЪВ

КАШАН — город на правом берегу реки Кама в ВОЛЖКОЙ БУЛГАРИИ с XII века, столица Кашанского княжества в XIII веке. Разрушен сначала нижегородскими ушкуйниками в 1391 и окончательно — войсками московского князя Василия Дмитриевича в 1399.

КАШАН (перс. ) — город в Иране, в остане Исфахан. Центр одноимённого шахристана. Население 201,4 тыс. жителеей (1997). Железнодорожная станция на линии Тегеран — Бам.

Крупный центр художественных промыслов, развит туризм. Имеются университет и медицинский институт.

Многочисленные памятники архитектуры: мечеть Мейдан (1224, перестроена в 1463), минарет Зейноддин (1073), мавзолей имамзаде Хабиб ибн Муса (1269) с гробницей шаха Аббаса I (1629), а также несколько двоцов аристократии XIX века (ныне музеи).

КУШАНСКО ЦАРСТВО (кит. , Гуйшуан, I — III века н. э.) — древнее государство на территории современной Средней Азии, Афганистана, Пакистана, Северной Индии, период расцвета приходится на 105—250 годы н. э. Основным ядром Кушанского государства первоначально была территория Бактрии/БАЛХАРА.

КАШАНСКОЕ КНЯЖЕСТВО — булгарское княжество в 13-15 вв. на территории бывшей Волжской Булгарии после её захвата монголами. В качестве вассального владения входило в состав Золотой Орды. Столица — город Кашан, затем (после разрушения Кашана ушкуйниками) — Булгар-аль-Джадид (Иске-Казань).

КИШИНЕВ – столица на Молдова. Наблизо до нея в днешна Украйна се е намирал българския град КАШАН в пределите на Стара Велика България при кан Кубрат и бащаму кан Алб%D��%�.�S��5hN� D1�пар Аскал(593-602 г.), а също така и още по рано при пра–пра-пра дядото на кан Кубрат – кан Джураш Масгут (489-505г.)

(Близо до град Кашан пък е била една от столиците на хуно-българската империя – град АСКЕЛ (името на дядото на кан Кубрат), който по късно (явно когато умира кан Аскал) започва да се нарича град БАЩУ, което е много близко до българската дума БАЩА. От този град Аскел(Бащу) брата на кан Кубрат – кан Самбат управлява областите Дулоба и Само. По късно град Бащу става град Киев първата столица на русите.)

КАЗАН – е основан през 10 век от волжските българи като укрепление по тяхната гарница с фино-угърските племена (мари, удмурти). През 11-12 век се превръща в търговски център на търговския път, свързващ Северна Европа с Близкия Изток. След превземането на Болгар и Биляр от монголите през 13 век, много техни жители се преселват в Казан, който става център на държава, зависима от Златната орда. По това време градът става известен като Булгар ал-Джадид („Новия Болгар“).

Градския пазар Таш Аяк се превръща в голямо търговско средище, а крепостта е реконструирана и разширена.

Город в Российской Федерации, столица республики Татарстан, порт на Волге. Согласно официальной версии, базирующейся на последних археологических данных, город был основан в 1005 волжскими булгарами. Первое упоминание в русских летописях в 1177. Крупным городом Казань стала со второй половины 13в.

КАЗАНСКО ХАНСТВО – държава в Средното Поволжие (1438-1552), образувана в резултат на разпадането на Златната орда на земите на Волжка България. Главен град на ханството е Казан. След походите на Иван Грозни 1547-1552 и превземането на Казан през 1552 от московските войски, ханството е анексирано от Русия.

КАЗАНЛЪК – е град в Бугариа сместен во подножјето на Стара планина. Познат е како град на сликарите и розите. Тоj е индустриски центар и главен град на Розовата долина. Розата спаѓа меѓу значајните култури, коjа се користи како суровина во козметиката. Казанлък e най-големият необластен град в България, втори по големина в Област Стара Загора и десети по големина икономически център.

И да добавя още малко по темата БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО – Мартениците закиччени на раззеленените дървета!!!

Та значи според мен българите не само са наследници на хунската империя, а българите са самите хуни!!! Накрая ще кажа защо са ги наричали хуни!!!

Факт е, че водача на хуните когато са най-силни в Европа е Атила , който е от рода Дуло, както българските канове!!!

Основната теория за Хунската империя е, че тя е била съставена от много народи, които хуните са побеждавали или привличали по пътя си! Името хуни се свързва с народа Хунун, който се е намирал в земите над китай, като при придвижването му на запад побеждавайки и привличайки други народи се е формирал хунския племенен съюз нападнал римската империя. Факт е обаче че когато хунската империя се разпада наименованието хуни изчезва, което според мен говори за това, че името ХУНИ не е било име на някой народ, а е било събирателно название на група от народи, и когато тези народи са почнали да воюват помежду си са започнали да ги наричат с истинските им имена – българи, славяни, маджари и т.н.!!!

В хронологичен ред земите между Каспийско море, Черно море и Кавказ първоначално още от създаванерто на римската империя са населени от скити и сармати. След това идват хуните, а скитите и сарматите изчезват незнайно къде. След разпадането на хунската империя на това място незнайно от къде се появяват славяните и българите!!!

Скитите и сарматите са сродни народи и по намерените артефакти се причисляват към иранските народи!

При скитите е имало разделение на касти. Имало е царствени скити. Това са били сарматите, и те са били „гражданите“, „строителите“ и „армията“ на скитските народи.

Подобно разделение има и след време при българите и славяните!

За мен е много логично следното твърдение СЛАВЯНИ=СКИТИ и САРМАТИ=БЪЛГАРИ.

И ето на тези няколко карти е дадена европейска сатматия, и скития а след това на мястото на европейска сарматия или скития се появяват славяните, а на мястото на азиатска сарматия се появяват Българите

Според мен събитията са се случили така:

Част от българските племена напускат старната Балхара/Бактрия намираща се между планините Памир и Хиндокуш, като причина за това са честите нападения на тюркските и монголски племена от северо-изток.

При движението си към Европа са се движили по така наречения северен път на коприната, който тръгва от китай минава северно от хималайте, през градовете Балх, Самарканд, над Каспийско море, над Черно море и свършва в Европа. Достигайки до Черно море те се установат там и се сливат и асимилират намиращото там се сродно на тях сарматско и скитско население. Армията на българите продължава по натам и се установява в панонската низина, като от там започва атаките си към Рим, като римляните ги наричат хуни!!! (на края ще дам предположение защо са ги нарекли така). По пътя на това преселение заедно с българите са се движели и други народи, които са приемали българския род Дуло за водачи и царе, което е нормално, тъй като българите по онова време са били царски или управляващ народ в кастовата система на Балхара, а град Балх в различни хроники е наричан града на хилядата царе.

За изясняване на сарматския произход на българите ще дам няколко общи неща между българите и сарматите.

В български и сарматски гробове са намирани много хора с изкуствено деформирани черепи.

И българите и сарматите са се славе